Единения“ е сборник с четири есета-импресии от ранното творчество на нобелиста Албер

Всичко, превъзнасящо живота, увеличава неговата абсурдност - АЛБЕР КАМЮ

„ Единения “ е алманах с четири есета-импресии от ранното творчество на нобелиста Албер Камю . Публикуван е за първи път през 1939 година в Алжир. Останала съвсем незабелязана приживе на създателя, през днешния ден творбата е считана за едно от висшите му достижения.

В „ Единения “ Камю поставя основите на философската си мисъл и на художествения си жанр. Творбата грее с диониевски проект, ницшеанска сила, овладяна поетичност и литературна акуратност.

Тя е безмълвният възклик на един млад създател, който от рано демонстрира целия обсег на гения си, вечен, като неугасващото слънце.

„ Единения “ е алманах с четири есета-импресии от ранното творчество на нобелиста Албер Камю . Публикуван е за първи път през 1939 година в Алжир.

Останала съвсем незабелязана приживе на създателя, през днешния ден творбата е считана за едно от висшите му достижения.

В България, с помощта на издателство Фама .

Мълчанията не са всичките идентични – зависи дали са подбудени от мрака или от слънцето.

Няма истина, която да не носи в себе си своята горчилка. Нима тогава е необичайно, че в никакъв случай не обичам лика на тази земя повече, в сравнение с измежду най-големите й сиромаси?

Смисълът на думата великолепие е правото да обичаш без мяра. Една-едничка обич съществува на света. Да прегърнеш женско тяло, значи също и да задържиш в обятията си странната наслада, която се спуска от небето към морето.

Не е речено, че щастието безусловно е неотделимо от оптимизма. То е свърано с любовта – което въобще не е същото.

Ето това придвижване на махало би трябвало да разгледаме: несравним момент, в който духовността отхвърля морала, щастието се ражда от неналичието на вяра, мозъкът намира своя смисъл в тялото. Ако е правилно, че всяка истина носи в себе си своята горчилка, е по този начин правилно, че всяко отричане съдържа подем от утвърждения. И този химн на безнадеждната обич, който се ражда от съзерцанието, може да бъде и най-успешното предписание за деяние. Излизайки от гроба, възкръсналия Христос няма взор на човек. На лицето му не е изписано никакво благополучие – единствено величе, гневно и бездушно, което не мога да се възпра да не приема като решителност да живее. Защото мъдрецът, както и идиотът, се показва спестовно. Това завръщане ме възторгва.

Всяко красиво творение изпитва естествена надменност от хубостта си, а днешният свят оставя своята надменност да струи отвред. Защо пред него да отхвърлям насладата от живота? Не е срамно да бъдеш благополучен. Ала през днешния ден цар е простакът – назовавам „ простак ” оня, който се бои от насладата.

Има нации, родени за горделивост и живот. Онези, които имат необичайно предопределение към скуката. Пак у тях е най-силно отвращението от гибелта.

Да усетиш връзката си със земята, обичта на неколцина, да знаеш, че постоянно има място, където сърцето ти ще откри благозвучие – ето към този момент голям брой сигурни неща за един-едничък човешки живот. Но това безспорно не е задоволително.

Не намирам смисъл в щастието на ангелите. Знам единствено, че небето ще пребъде по-дълго от мен. А какво бих посочил безкрайност, в случай че не това, което ще продължи след гибелта ми? Това не е демонстрация на благосклонност към човешката гад и нейния чоп. Другаде е въпросът. Невинаги е елементарно да си човек, още по-малко – чист човек. Но да бъдеш чист, значи да си възвърнеш родината на душата, където става осезаемо единосъщието със света, а тласъците на кръвта се сливат с бурните тръпки на слънцето в два подиробед.

Тялото е в незнание по отношение на вярата. То познава единствено туптежа на своята кръв. Защо да се терзае оня, който не чака утрешния ден? Невъзмутимостта и величието на индивида без вяра, безконечното настояще – точно това съобразителните теолози са нарекли „ пъкъл ”. А пъкълът, както е общоизвестно, показва страдащата плът.